site.btaД-р Наталия Краско: Моля се военният конфликт в Украйна да не се разрасне и да бъде решен с преговори

„Благодарна съм на България, че тук имам дом, моля се военният конфликт в Украйна да не се разрасне и да бъде решен с преговори“, казва в интервю за БТА д-р Наталия Краско, преподавател по туристически дисциплини в колежа към филиала на Технически университет – София в Сливен. Тя и семейството й вече няколко денонощия живеят в тревога и опити да се свържат с близките и приятелите си в Украйна, за да се уверят, че са живи и здрави, че военният конфликт ще приключи и хората там ще продължат живота си, надмогвайки ужаса от войната.

Тя е родена в побратимения на Сливен украински град Мелитопол, където българите са трети по численост (около 4 процента) и където съжителстват близо 130 националности. Градът се намира в Югоизточна Украйна до Азовско море.

Майка й е българка от с. Ботиево,  а баща й – украинец от Мелитопол. Село Ботиево е създадено от български преселници от някогашното село Дермендере, днешно Гавраилово, Сливенско. „Преди 200 години моите предци са били принудени да напуснат България по време на руско-турските войни, разказа тя. Преселило се е цялото село в Бесарабия, като след други събития са им дали земя в Таврия, на брега на Азовско море, в пределите на сегашната Запорожка област.

Там хората винаги са знаели, че са българи. На мен винаги ми се е искало да видя България.“

Наталия преподава в Сливен от 2019 година, като първото й пътуване до България е било през 2009 година, когато заедно с други преподаватели и студенти са пристигнали на стаж в София. Следващите години тя е идвала в България всяка година, като през 2012 година започва проучване за своя дисертация и стига до Сливен и селото1 откъдето са предците й.

През 2014 година, заедно със студенти, тя участва в археологически разкопки на крепостта Туида край Сливен. Тогава част от тях откриват българския си произход.

Предлагат й работа в сливенския филиал на ТУ, която тя не е сигурна, че ще приеме. „Аз не бягах от война, когато дойдох за постоянно в България, в Украйна беше спокойно“, спомня си тя. Тогава двете й деца са били студенти в България, което е още една причина да заживее в страната.

Никога в Украйна до събитията през 2014 година не е имало принципно значение какъв си по националност, не е имало междуетнически сблъсъци, категорична е Наталия Краско. Тя разказва, че до последните страшни събития животът в Украйна е бил нормален, с нормални битови условия.

„Благодарна съм на България, че тук имам дом, че децата ми живеят тук на спокойствие, че България застана зад Украйна в тази война“, казва Краско. Четвърто денонощие обаче животът на семейството й е свързан с непрестанни опити да се свърже с близките си и да следи през медиите и социалните мрежи тревожните събития в Украйна. Връзките им са през Вайбър, Скайп и телекомуникационните компании в България, които са с голяма натовареност и невинаги работят. 

Възрастната й майка живее в село Константиновка, близо до Мелитопол. Тя е останала в дома си, където няма скривалище. Възрастните хора не желаят да напускат домовете си, разказа тя. Опитали са се да се запасят с провизии и свещи.

Хората в града повече от 20 часа са стояли в бомбоубежища, дълги часове е било прекъснато водоснабдяването и тока. В скривалище е било и семейството на сина на Наталия. „Притеснявам се за внука си, който е започнал да кашля и повръща“, сподели тя.  Родителите опитвали да успокоят децата си, представяйки мъчителните часове в скривалищата, като игра.

От нападенията са пострадали исторически сгради и частни домове, но няма информация за цивилни жертви. До Мелитопол има летище за транспортно-военна авиация, което е попаднало първо под ударите.

По информация от нейни познати, в града са влезли и сухопътни войски. Днес нямало интензивни бомбардировки, с изключение на спорадични изстрели. Хората обаче са притеснени, че обстановката е динамична и е възможно във всеки един момент да се промени.

На въпрос дали хората обмислят да потърсят убежище в България, тя отговори, че това не е лесно решение, заради големите разстояния, несигурността по пътищата и мобилизацията на мъжете.  „Всеки там има свой живот, професия и не е ясно какво ще стане, ако тръгнат към други страни, каза Наталия Краско. Всеки се опитва да запази това, което има. 

Разстоянията, които трябва да изминат са много големи, по пътя има бойни действия и физически нямат възможност да минат този път. Трябва да се изминат около 700-800 километра, за да стигнат до границата с Молдова. Големите градове са обкръжени. В Украйна е обявена мобилизация и всеки мъж от 18 до 60 години трябва да стои в страната, като всеки момент могат да бъдат призовани. Жените няма да тръгнат сами с децата.“

Наталия си припомня думите на свой покоен колега - професор от великотърновския университет,  който казвал: „Не завиждам на бъдещите историци, които ще се занимават с това, което правят съвременните политици“. Никой не е вярвал, че събитията могат са се развият по този начин, така че братски народи могат да воюват. Факт е обаче, че руски танкове и самолети са на територията на Украйна. 

Обикновените хора не знаят каква е причината за това стечение на обстоятелствата, но се молят  конфликтът да не се разрасне, да не се намеси трета страна. 

„Човешкият живот е най-ценен и трябва да направим всичко възможно да го спасим“, казва Наталия, откривайки горчива ирония в житейския път на предците си, които са тръгнали от Сливенско, за да запазят рода си. 

Според историческите данни през 1828-29 година, след изтеглянето на Дибич Забалкански, районът от Гурково до Стралджа се е обезлюдил. От 4000 домакинства в Сливен са останали 25. Около 30 хиляди души, като сред тях са цели села, са се изселили. През 1861-62 година, когато Румъния завладява част от Бесарабия, преселниците отиват в Таврия, където живеят и до днес.