site.btaИво Иванов: Монотонността и повторението са разрушителни

"Кривата на щастието", "Отвъд играта" и "Хроника на болката" са трите книги, с които писателят Иво Иванов е познат на публиката у нас и не само. Последната му книга беше представена в София преди по-малко от месец. Събитието успя да събере стотици почитатели на разказите на автора в Борисовата градина. "Българският език е това, което прави връзката ми с България много силна", каза Иво Иванов в интервю за БТА и рубриката "БГ Свят".

Ето и втората част от разговора с него.

Иво, имаш ли разказ, история, от тези, които си написал, към които се връщаш и е твоят универсален отговор или посока за нещата?

Незабавно! Общо взето много от историите се вглеждат в едни и същи теми, но има някои, които са посветени предимно на приятелството, на неговото значение. Или пък тема за доброто начало срещу злото начало. Има една история за малките неща в живота – тя е свързана с трагична загуба на мой много близък приятел. Тази история – аз не се връщам към нея, защото нямам сили да я прочета, защото винаги ми е много тежко. Един път съм я чел през живота си, пред публика при това… и се разревах. Не намирам сили да я прочета, но често се връщам към нея в мислите си. Обикновено, когато имам някакъв проблем и си давам сметка, че трябва в този момент да се абстрахирам от него. И вместо да му реагирам по отрицателен начин, да намеря начин да се насладя на всичко останало около себе си – на малките неща, на факта, че съм жив, че живея, че има един милион променливи, които е трябвало да се стекат в моя полза, за да съм жив в този момент, да дишам, че мога да се движа, че мога да прегръщам хора, че мога да говоря с любимите си хора.

В този момент проблемът престава да съществува, но тази история за малките неща и за приятеля си, когото загубих, е нещо, към което се връщам интуитивно в такива моменти, в които се натъквам на проблеми. Смятам, че е много важно – аз го правя веднъж в годината – благодарение на този мой приятел. Има Ден на благодарността в САЩ и той ми беше казал: „в Деня на благодарността забрави всички ритуали и чревоугодничеството, свързано с него. Просто седни и напиши на един лист всяко малко нещо, за което си бил благодарен през изминалата година“. Аз го правя и до ден днешен, на лист хартия, а не на компютър. Сядам и пиша в негова чест, в негова памет. Но го правя и за себе си. И когато ги подредиш тези неща, си казваш „Боже, колко е хубав животът! Колко е красив този свят, колко са красиви хората и колко е хубаво, че ни има на този свят и имаме възможност да комуникираме с природата, с хората, които обичаме и всичко останало“. До ден днешен съм благодарен на Крис Линдли за това, че ме мотивира да го правя това всяка година. Малките неща – това е, към което се връщам.

Колко е важна обратната връзка с читателите? Освен от България, откъде другаде ти пишат хора?

Тя е много важна, това е някакъв обмен на енергия, който аз не очаквах, че ще се случи. Не знаех дали някой ще чете тези истории, нямах никаква представа, нито пък особени очаквания. Може би затова те са успешни, защото не съм го правил целенасочено, не е самоцелно. Просто пишех това, което чувствах и го изпращах. Надявах се, че ще стигне до хората, споменахме спорта с надеждата, че той ще открехне вратата – исках хората да ги четат тези неща, исках да разбера дали има наистина нужда от тези мисли. Оказа се, за моя голяма изненада, че има огромен интерес към този вид разказ. Това е много странно, особено в днешно време, аз пиша в много дълъг формат, пиша много дълги истории, те не са една страница.

Винаги ги разгръщам, изграждам сюжетната линия, хората трябва да станат от плът и кръв. Включвам себе си в някои истории. Винаги съм се изненадвал, че има хора, които ги четат. Тези хора ми пишат, получава се тази обратна връзка, този обмен на енергия, защото в 99.9% от случаите това са читатели, с които трептим в една и съща честота. Те ми казват: „благодаря, че написа тази история, имах нужда от нея точно в този момент“. Това е моята мисия, аз така я виждам – да помогна на някого, който се е чувствал като мен, който е имал нужда от тази история, от този герой, от този извод, тези мисли – да ги усети като мен. Фактът, че имам читателски ресурс осмисля всичко – и моите пътувания, и безсънните нощи, емоциите, сълзите, които съм пролял.

Колко често и как България присъства в деня ти, в САЩ, където живееш? Ако ми позволиш, ще споделя нещо, което ти сам разказа наскоро – ти имаш много силна връзка с твоя баща, с когото се чувате всеки или почти всеки ден между Канзас и София…

И с него, и с майка ми. Направил съм система у дома, с която мога да ги виждам на екран. Говоря с тях всеки ден в 12:00 ч. американско време, когато тук (в България) е 20:00 ч. Това е безценна възможност да комуникираме благодарение на технологиите в ерата, в която живеем и да се виждаме. Аз да пристигна в техния хол, те да пристигнат в моя офис.

Чета много от българските автори, с много от тях съм приятел – Захари Карабашлиев, Георги Бърдаров, Георги Томов. Чета всичко хубаво, която излезе. Българският език е това, което прави връзката ми с България много силна.

Идванията тук са едно нещо, но да пишеш и да четеш на български всеки ден – това действително ми помага да се държа за родината си и да не я изпускам да ми се изплъзне между пръстите. Езикът е динамична, жива система, той се променя непрекъснато, еволюира. За мен е много важно да чета и да усещам как се променя езикът. Нашите автори, които са много талантливи ми помагат неимоверно. Това е едно от нещата.

Аз съм меломан – много активен консуматор на музика от целия свят, но има много добри български групи, като тази, която свири след представянето на книгата – Van Cock, също много добри са Odd Crew – мои близки приятели, с Васко Кръпката сме приятели от деца. 

Краят, нефизическата смърт за всеки един от нас настъпва, когато спрем да се движим, когато се успокоим и спрем да търсим промяната, новото, когато се предадем на рутината. Какви са твоите начини да търсиш тази промяна, да се държиш в кондиция, освен с пътуванията, за които вече разказа?

Винаги ме е било страх от стагнация и застой. Винаги съм вярвал, че човек не умира, когато спре да диша, а умира, когато спре да живее. Влизаме в опасен цикъл – всеки човек е застрашен от него. Става дума за цикъла работа-магазин-дом. Монотонността, повторението е разрушително. Човек трябва да търси целенасочено изход от този затворен кръг, това е мое лично убеждение. Трябва понякога да изоставиш всичко, да се качиш на колата и да потеглиш.

Може да не знаеш къде отиваш, караш в неизвестна посока, да се срещаш с хора, които никога повече няма да видиш, да отидеш на места, които никога не си виждал – цитирам тук, без да искам, Уили Нелсън “On the road again”. Това е много важно, защото е основният генератор на нови и оригинални идеи, на съзидателност, на интелектуално любопитство. Търсенето, пътят са неща, които действително са отговорни за поддържането на един човек жив. Иначе влизаш в един монотонен цикъл и спираш да живееш… и тогава вече умираш.    

Първата част на интервюто с писателя може да прочетете тук.