site.btaАктрисата Силвия Станоева: Човек се изразява най-добре само на родния си език

Силвия Станоева живее и работи в италианската столица Рим. Тя е сред късметлиите, които упражняват актьорската си професия и извън пределите на България. Именно желанието да се развива като актриса е в основата на решението й да напусне родината и да потърси реализация в друга държава. Докато следва в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, актрисата участва в обучения и в Лондон. Мечтата й да се усъвършенства в професията я отвежда и до САЩ, където завършва курс в актьорската школа на Ивана Чабак, работила с Хали Бери, Чарлийз Терон, Брад Пит, Бионсе, Джим Кери, Силвестър Сталоун. А от 2022 година живее и работи в Рим, където има свой агент и работи с „треньорката“ на актьори Дорис Вон Тури. За формулата на успеха Силвия казва: “Трябва много смелост и упорство. Каквото и да става, човек не трябва да се отказва“. Тя споделя още, че това което не й липсва в Рим са приятели, защото веднага е намерила такива.

Ето какво още сподели актрисата специално за рубриката БГ Свят на БТА:

Завършили сте театралната академия в София, участвали сте във филми, имате награди в България, как стана така, че заживяхте в Рим?

Още докато учех в НАТФИЗ пътувах до Лондон за обучения, исках да се преместя там, но не бях готова, не можех да си представя как ще уча и репетирам като актриса и в същото време ще трябва да мия чинии или да работя в друга сфера. Просто бях по-малка и се страхувах. През 2014 година посетих Рим, за да гледам уъркшоп с Ивана Чабек - известната „треньорка“ на актьори, която после стана част от живота ми. Вече познавах техниката й и исках да я гледам на живо. Беше уникално преживяване, не само тя, но и всички актьори, средата, енергията, града. Върнах се в София вдъхновена, потърсих подкрепата на фондация „Арт офис“ и заминах за студиото на Ивана в Лос Анджелис, за три месеца. После пътувах отново няколко пъти до Рим, за да гледам нейни участия. През 2019 година, преди КОВИД, отново бях решила, че ще пробвам в Лондон, но осъзнах, че съм имала прекрасни моменти в Рим, написах сценарий за филм, свързан с града, и реших, че това ще е моето място. 2022 година ме срещна с настоящата ми учителка Дорис вон Тури и с агентката ми тук, в Рим, с която работя в момента.

Какви качества трябва да притежава един актьор, за да успее да се реализира извън България?

Трябва да е много смел и упорит. Каквото и да става, да не се отказва и да вярва в себе си, да търси хиляди възможности. Защото в друга държава наистина не е лесно, а има и много хора, които дали, за да те предпазят, или заради друго, се опитват да те откажат, да те „вразумят“, но не бива. Аз например вярвам в моето призвание и искам да дам всичко от себе си и да се преборя за място в театъра и киното.

Били сте и в Лос Анджелис, разкажете за този период в живота си, с кого се срещнахте там?

Беше магично и еуфорично, макар че там трябва да се внимава, има всякакви хора и ако човек е неразумен, може да се озове в неприятни ситуации. Слава Богу, ние българките сме здравословно мнителни. Но енергията на града е наистина магична, има възможности да ти се случат неща, сякаш има ангели. Аз имах късмет. Още първата вечер, след като гледах клас на Ивана, се запознах с Лузер Тверски - актьор, който е известен в момента. Той ме покани във „Франкис“, нещо като кафенето от сериала „Приятели“, там всяка вечер се събирахме с актьори, дори с приятели италианци, с които се бях виждала в Рим. Покрай Лузер срещнах и норвежкия композитор Ханс Петер Гюндерсен, с когото после записах поп албум и бях два пъти в Берген. Но още в Америка, с Ханс Петер, с Лузер, с музикалния продуцент Джейсън Хилър и с норвежкия режисьор Торе Риг направихме песен и клип. 

Какво ви даде в професионално отношение опитът извън страната?

Много! Не би било справедливо да кажа почти всичко, но може би почти почти всичко. Много научих по отношение на актьорското майсторство. Защото в България имаме чудесни традиции в театъра, но не и в киното. Дори когато филмите са все по-красиви като изображение и дори актьорите да изглеждат много естествени на екрана, в момента, в който се заговори, все едно си на „радио театър“ или на рецитал. В Америка работят много професионално, работят с концепции, в същото време са практични. Италианците имат кино на високо ниво, дори в ситуацията на КОВИД се развиваха добре. Но и като човек, сега се чувствам по-силна, защото трябва да се боря още повече. А също, животът другаде ти дава нови гледни точки, нов вид вдъхновение.

Предизвикателство ли е езиковата бариера за българските актьори, пречи ли им да се развиват в чужбина?

Езикът е голямо предизвикателство, защото човек се изразява най-добре само на родния си език, който е дълбоко подсъзнателен. Колкото и да се учи чуждият език, винаги ще липсва нещо, ето защо за мен беше много важно премиерата на „Дневник от войната“ да е на моя си език, аз обичам много думите. В същото време, когато трябва да играеш на друг език, имаш възможност да разбереш героите още повече, заради новите значения на думите, заради другите преводи. И английският и италианският са много богати езици. По едно време запомнях по-бързо на италиански. Също така, когато сега уча италианска дикция, гласът ми стана по-изнесен, което ми помага в пеенето. Но да, винаги ще е по-ограничен изборът ти, също и заради новата мода сега да се търсят актьори с определени акценти, което хем е възможност, хем бариера. Но пък, не се знае, някой ден може да търсят точно някой като мен.

Участвате ли в проекти в България?

В момента не. След завършването ми опитах различни неща, работих с важни професионалисти - Касиел Ноа Ашер, Галя Борисова, Веса Тонова. Получих ИКАР, плюс други награди и снимах малко, голям успех имаше комедията „Шшшт... попей ми“. Но винаги нищо не водеше до стъпки напред, въпреки усилията. През 2021 направих и първия си моноспектакъл „33“, приет възторжено от публиката. Някак обаче всичко се урежда на пейката на „Кристал“, дори няма кастинги, а после едни и същи хора си снимат нещо. И това не ми харесва. Затова сега искам да опитвам нови неща, на други места. За мен е важно да се развивам. Но ще изиграя „Дневник от войната“ в София.

Общувате ли с българи в Италия и създадохте ли приятелства там?

Да, от първия момент тук общувам с българи и имам приятели. Всъщност много българи ми помагат - Жана Яковлева и Културният институт тук, имам и близки приятелки, които ми помагат, както за битовата част на живота, така и със съвети за Италия и за професията. Имам и все повече приятели италианци. 

 Какво ви липсва от България? Има ли нещо от родината, което винаги носите със себе си?

Да, взех си някои неща, които да ми създадат уют. Странни неща, например едно одеяло, една играчка бухал и дори наградите - ИКАР-ът например е тук, опакован в стреч фолио, седи си в един куфар, но много исках да си го взема, той е и на Иво Желев, с когото получихме наградата като тандем, но аз го съхранявам и ми е гордост. Забавното е, че съм в страната на най-хубавата кухня, но ми липсват солетите, българския кашкавал и кафето 3в1. Дано да не ме чуят италианците.

 Има ли български традиции и обичаи, които спазвате по време на празници и кои?

За съжаление, не. Вярвам в Бог и съм родена на Бъдни вечер, но никога нямам време да се отдам на обичаите, случвало ми се е дори да не празнувам, защото е трябвало да работя или заради актьорското майсторство, понеже всеки един миг съм посветена на това. 

Върху какво работите в момента?

Работя много категорично върху „Дневник от войната“. Искам да науча текста на италиански и да го направя тук, в Рим, за италианската публика. Но също искам да продължа да го играя на български и за българите в чужбина, които са в други европейски и световни градове. Сега има идеи за Милано и Париж, също и за София. Имам покана дори за Ню Мексико, но ще трябва да го направя на английски език. Ще се постарая да дам дълъг живот на този текст, защото сърцето ми е в него. Също така, имам проект за филм, който тепърва ще развивам с един известен сценарист. И засега оставам в Рим, тук има много врати, които започват да се отварят.

Къде виждате себе си след 10 години?

На големите европейски и световни сцени и снимачни терени. Сигурна съм, че ще се върна и в Америка, оттам тръгват много неща. Но аз обичам и Европа. Каквото и да е, аз искам да играя. Дори и да звучи арогантно, ако има нещо, в което вярвам в този живот, то е, че съм талантлива.