Нора Михайлова живее в Йордания вече няколко години, един от начините да опознае страната е чрез приключенията, в които се впуска с колелото си доста често. "Вечер сядам вкъщи, пиша преживяното от деня и тайно чертая картата на следващото ми пътуване", споделя съпругата на посланика ни в Йордания за рубриката БГ Свят на БТА.
Ето какво още разказа тя за живота си извън родината и онова, което най-много ѝ липсва от България.
Нора, защо и как се случи да заминете за Йордания?
Заминах за Йордания, защото трябваше да придружа съпруга си, който е на дипломатическа служба в българското посолство в Йордания. Щастлива съм, че това ми се случи. Йордания за мен е едно от най-вълнуващите ми приключения. То и така започна през 2019 г., още от самото начало, когато изпуснах самолета си за Аман. Пътувах през Истанбул, защото нямаше директен полет и не бях обърнала внимание, че трябва да имам и втора бордна карта. Въпреки настойчивите ми молби, не ме качиха на борда на самолета. Озовах се на непознато летище, с точно 129 долара в джоба си и без обратна връзка... По-интересното е, че три години по-късно, тази година, ми се случи същото. Отново изпуснах полета, но този път се оказа, че в един и същи час има два самолета за Аман… и за късмет, аз чаках пред грешния гейт. Тичах от единия край на летището до другия, но не успях. Беше нещо като déjà vu. Но въпреки препятствията, винаги успявам да стигна до Йордания. Явно трябва да си го заслужа. Приемам нещата с усмивка и търся положителното изживяване във всяка една случка, която описвам в страницата си във Фейсбук #Nora in Jordan.
Каква страна е Йордания, познаваме я основно с туристите, посещенията в Петра и Уади Рум, но какво не знаем за нея?
Йордания е една прекрасна, непозната за нас страна, в която традицията и съвременността живеят в симбиоза. Петра и Уади Рум (или Рам) са само малка частица от пъзела.
Едни от най-красивите места в Йордания са различните видове каньони, т. нар. Уади-та. Те са ми любими. Повечето от тях не са познати на туристите, може би с изключение на Уади Муджиб, който се намира от лявата страна на Мъртво море. Посещението на Уади Муджиб е едно истинско изживяване, което трудно може да се опише с думи. Преминаването през този живописен каньон задължително се прави с опитен водач и добра екипировка. През повечето време се ходи по и над вода, вързан с въжета. На някои места има големи предизвикателства, защото тялото ти увисва над водопади и стръмни ридове, от което дъхът ти спира.
Други каньони са Уади Нумейра или Уади Салайта, Уади бин Хамад, Уади Атун, Уади Асал, Уади Хесса, Уади Химара, Уади Зубия, Уади Гуейр и Уади Бурда. Всеки един от тях – уникален и забележителен, но започна ли да разказвам за каньоните, няма да мога да спра. Ще спомена само за едно от по-интересните ми приключения, което беше в Уади Салайта. Бяхме с моя приятелка и организирана група туристи. Пътуването ни до самия каньон беше в откритата каросерия на един пикап, който криволичеше по остри завои над отвесни пропасти. Спомням си лицето на една японска туристка, което беше каменно и безизразно, а аз умирах от страх. Тогава мислех, че няма да оцелея.
Стигнахме пред входа на каньона, а аз не подозирах какво друго ме очаква. Преди да започнем „разходката“ си в каньона ни извикаха да тренираме рапелинг (спускане с въже) на сухо. Добре, но на сухо тренировките са едно, а когато трябваше да се спусна в бездната с въжето, реалността беше съвсем друга... Беше ме страх, поисках от водача, на име Бадер, да премина по друг път. Тръгнах и в един момент се озовах над огромна пропаст. Когато погледнах надолу, главата ми се замая, сякаш бездната ме зовеше. Окопитих се и, стъпка по стъпка, успях някак да сляза. Сега като си спомням, се усмихвам и си мисля за неограничените възможности, които човек има и как може да преодолява трудности, стига да събере сили и да вярва в себе си.
Обикаляте Йордания с колело – кога и как започна това приключение и докъде най-далеч стигнахте сама до момента?
Страстта ми към колоезденето започна преди години в Израел, когато създадох групата „Bike with me“ /“Карай с мен“/. В нея се включиха дипломати от различни страни - Австрия, Чехия, Норвегия, Холандия, Словакия, Литва, САЩ и Канада. Беше изключително забавно. Всеки ден организирах различни велосипедни обиколки на Тел Авив и околностите.
Когато дойдох в Йордания, осъзнах, че съм изправена пред нови предизвикателства, защото тук изобщо няма велоалеи. Първоначално започнах да карам с групата “Cycling Jordan”, но по време на пандемията спряха да организират турове и аз започнах да карам сама. Всеки ден тръгвах нанякъде с велосипеда, без да знам дали ще мога да се върна обратно. Нещо важно, което искам да спомена е, че в Йордания винаги има още един хълм за изкачване и винаги трябва добре да преценяваш количеството вода, което носиш. В противен случай има опасност да се дехидратираш.
Вечер сядам вкъщи, пиша преживяното от деня в страницата #Nora in Jordan и тайно чертая картата на следващото ми пътуване. Била съм къде ли не - насред пустинята, насред нищото. Стигала съм до крепостта Мукауир, където е обезглавен Йоан Кръстител. Стигала съм до Ум ар Расас, комплекс от руини на църкви, който е под егидата на Юнеско.
Разкажете ни за първия си досег с пустинята, дюните - действително ли пейзажите са като тези на Марс, действително ли там липсва живот?
Знаете ли, там е толкова тихо. Когато минавам с колелото си и спирам за малко, чувам само своето собствено дишане. Сякаш тя – пустинята, има своя душа.
Имала съм и не толкова спокойни моменти. Веднъж, както си карах по черния път, внезапно натиснах само едната спирачка. Колелото ми се преобърна. Ей така, насред пустинята. Добре, че имах предпазна каска. Тогава си казах „Изправи се и продължи! Тук в пустинята, няма кой да те вдигне“.
Много мога да разказвам за моите приключения в пустинята. Била съм в Уади Рам и в Черната пустиня. Когато за първи път попаднах в Уади Рам през нощта, гледах Млечния път. Толкова дълго се взирах в звездите над пустинята, че започнах да се чувствам като прашинка сред Вселената. Мой съвет е, ако някога отидете в Уади Рам, излезте извън лагера през нощта, но когато луната е млада, ще видите колко е красиво. Интересно е, че пустинята Уади Рам преди милиони години е била дъно на море. Заобикалящият те пейзаж и усещането, докато се разхождаш сред него, са неповторими.
Освен познатия Уади Рам, много интересна е и т. нар. Черна пустиня (Азрак). Насред Черната пустиня има и бяла пустиня Уади Дахек (Усмивката на бедуина). Легендата гласи, че когато първият бедуин е видял Бялата пустиня насред Черната, се е усмихнал.
Какво най-много Ви липсва от България?
Усмивката на мама. Липсва ми по-скоро София, такава, каквато я помня от моето детство. Онази София, с малките калдъръмени улички, със Стария цирк, със Солни пазар. Когато бях дете, когато паднеше първият сняг, изваждах ските си и карах по софийските улици. После излизахме да се бием със снежни топки. През лятото ритах с момчетата футбол в „Дупката“ пред Профсъюзите. Стреляхме се с фунийки, играехме на криеница.
Как България присъства в ежедневието Ви в Йордания – неща, без които не можете, за които разказвате на приятелите си там?
На всички приятели разказвам за нашата красива природа, за нашите традиции и ритуали. Където и да съм, България е винаги в сърцето и мислите ми. В ежедневието, от всичко най-много ценя мамините подправки. Когато дойде време да заминавам, гледам към подправките, които мама е приготвила за мен. Тогава знам, че нашето време заедно в България е изтекло, че предстои да се разделим за известно време. Мама винаги ми суши джоджен, девесил, чубрица. Всеки ден готвя български гозби с тях. Това е вкусът на България.
Независимо, къде се намирам, на Бъдни вечер уважавам традицията и приготвям трапеза от постни ястия. Такива, каквито ги приготвяше баба, такива каквито ги готви и мама. От рано сутринта омесвам питка, слагам паричка в нея. А вечер се събираме, дори и когато сме двама. Разчупваме хляба. И всичко, както у дома, в България. На Баба Марта се закичваме с мартеници, пожелаваме си здраве и берекет. Защото аз знам, че където и да сме по света, нас българите винаги ще ни свързва бяло-червената нишка.
А колко често успявате да комуникирате с българи там, има ли българска общност, българско училище?
В Йордания има голяма българска общност. За повече от половин век дипломатически отношения стотици йорданци са завършили висшето си образование в България и има много смесени бракове с деца. С много любов, постоянство и упорство успяхме да създадем българско училище в Йордания, каквото никога преди това не е съществувало. Моята първа мисия беше да организирам учебния процес за дечицата. Радвам се, че точно на мен се падна честта да съм първата учителка по български език в БНУ „Св. св. Кирил и Методий“. С всяка изминала година броят на учениците расте. Нашата задача е не само да научим децата на българска реч, да четат и пишат на майчиния език, но и да се докосват до словото на българските писатели и до богатството на българския фолклор.
Моите приятелки тук са предимно българки. Един ден се виждам с Валето, друг ден с Доби, трети - с Маринка. С всяка си имам любими занимания и с нетърпение очаквам следващата ни среща. Обичам да си бъбря на по чаша бира с Валето, да скитам с Доби из стария град на Аман и да откривам различни малки галерии. Маринка винаги ме окуражава. Много ги обичам, както се казва и през нощта да ми се обадят, съм готова да им помогна и през огън да мина за тях.
Кой е най-ценният урок, който ви даде животът в чужбина дотук, не визирам само Йордания?
Животът извън България никак не е лек, но лично за мен, най-важното е да даваш и да не очакваш какво ще ти се върне. През всичките тези години съм се опитвала да бъда в помощ на хората, независимо къде се намирам – САЩ, Йордания, Израел или другаде.
Във Вашингтон посещавах кварталната Методистка църква „United Methodist Beverly Hills Church”. Всяка неделя участвах в различни благотворителни инициативи на църквата, някои от които бяха „Alive” и “Rebuilding together Alexandria”. Програмата „Alive“ беше за даряване на мебели на нуждаещите се, а „Rebuilding together Alexandria“ - за възстановяване на къщи. Участвахме цялата общност заедно. Това ми носеше огромно удовлетворение. Бях и помощник-учител в Неделното училище към църквата. По този начин станах част от колектива на тази малка, но сплотена общност. Има една арабска поговорка „Когато живееш сред едно племе 40 дни, ти ставаш част от племето“. Когато си тръгнахме от Щатите, в знак на благодарност, бяха кръстили една от групите за изучаване на Библията на мое име: „Групата на Нора“.
В Израел бях член и фотограф на Борда на Дипломатическия клуб, където организирахме различни благотворителни събития. Както ви споменах, в Йордания създадох моя собствена фейсбук страница. Там разказвам за моя живот и пътешествия. Наскоро получих плакет, в знак на благодарност от директора на Туризма в Мадаба, Уаел Джанини, за моята дейност в подкрепа на популяризирането на Йордания и по-специално на Мадаба като столица на арабската култура.
Другият ми ценен урок от странството ми в чужбина е, че като стане време да си тръгна от едно място, тръгвам си! Това е! Никога не се обръщам назад. Понякога разделите са толкова тежки, че не остават сълзи да заплача. Един ден, когато се разделяхме с моята португалска приятелка „Сладката Мария“, тя ми каза нещо, което запомних завинаги. „Нора, ние направихме каквото можахме една за друга, имахме прекрасно време. Повече от това не може да направим за себе си“. Нашият дипломатически живот е номадски. Понякога целият живот се събира в два куфара, няколко снимки и спомени за прекараните вълшебни мигове с добри приятели.
Благодарна съм, че досегът ми до хора с различни култури обогати моя мироглед. След толкова години извън България станах гражданин на света. Мечтата ми е нашата малка страна да бъде разпознаваема и правя всичко по силите си за това!
Разкажете ни за ежедневието си, докато не карате колело в страната (знам, че участвате в благотворителни събития)?
Като съпруга на посланика организирам различни събития, за да може името на България да се чува по-често в дипломатическите среди. Тази година реших да изляза „out of the box“ и организирах екскурзия за съпругите на посланиците до Мадаба или, както го наричат, приказният град на мозайките, и посещение на свещения Маунт Небо. Друга моя инициатива беше запознаването им с графити изкуството в Източен Аман. Потърсих творец, който ни пренесе в света на всеки един графит и ни разказа как и защо е създаден. Не можете да си представите колко е интересно това майсторство!
Участвам активно и във включването на Българското посолство в различни благотворителни инициативи. Тази година, заедно с представители на българската общност в Йордания, бяхме част от два благотворителни базара. За мен благотворителността е кауза, а добротворството е нещо, което не се насажда, а се ражда от сърцето.
В свободното си време обичам да се разхождам, чета и да се срещам с приятели.
/ЙК/
news.modal.text
Няма данни