site.btaАлександър Иванчев: Старая се белгийците да виждат у българите най-доброто

Александър Иванчев е историк, от 2005 г. животът му е свързан с Белгия. Завършил е НГДЕК "Константин Кирил Философ" в София, след което и СУ "Св. Климент Охридски". Между 2005 г. и 2014 г. работи като учител по история и директор на Българското училище "Пейо Яворов" към посолството на България в Брюксел. "Ключовото е да намериш разбираемия език към учениците, един учител трябва да умее да им предаде нещата с възможно по-ясни думи и да успее да привлече вниманието им", казва той в интервю за рубриката БГ Свят на БТА. Ето и какво допълва той.

Как и кога замихте за Белгия, г-н Иванчев?

Основно съм живял в Белгия, там ме отведе командироването на съпругата ми като представител на нейното министерство в Брюксел. Първоначално започна работа в посолството към Кралство Белгия и Великото херцогство Люксембург, а след това бе прехвърлена в Постоянното представителство на България в ЕС. От 2005 до 2014 г. живяхме и работихме там, после се завърнахме, защото няма вечни мандати… Иначе казано, през последните 17 години, 13 от тях съм прекарал в Белгия. От февруари 2019 г. до миналото лято заминах да работя в българското училище в Прага - за две години и половина. Миналата година през януари съпругата ми бе командирована за последен път на мандат и решихме със семейството ми отново да се съберем в Брюксел. 

Разбирам, че имате опит с българските училища зад граница. Споменахте Прага, имате обаче и опит като съосновател на училището ни в Брюксел.

Да, до известна степен имам претенцията, че имам немалък опит в това отношение. Въпросното училище е било организирано, доколкото зная, още през 70-те години от съпруги на наши дипломати. Тогава са се провеждали по-скоро курсове за текуща подготовка по български език, най-вече на децата на дипломатите. През 2005 г. го заварих вече по-утвърдено, вече наименувано на великия ни поет Пейо Яворов, с над 35-40 ученици. До 2011 г. то си беше основано на чисто възрожденски начала, а се институционализира едва след това, благодарение на постановлението на Министерския съвет за неделните ни училища в чужбина. Когато се прибирахме в София през 2014 г., учениците вече бяха над 200, а сега, доколкото зная, са близо 300, което в момента го превръща в едно от най-големите подобни училища.

Колко е трудно човек като Вас, преподавал история в НГДЕК в София, да пренесе опита си в учебно заведение в чужбина – да преподавате на място, където някои от децата не говорят ежедневно български, така както у нас?

Доста е различно, защото НГДЕК все пак си е училище, където се постъпва след конкурс. Това, че децата са избирани с конкурс от една страна облекчава работата, от друга страна задължава за по-високо ниво. В чужбина ми беше трудно по-скоро, не толкова да свалям нивото, колкото да поднеса материала по по-разбираем за децата начин. Тук вече езиковата подготовка от класическата гимназия помагаше, защото точно деца – примерно – от смесени бракове, които не са учили български език, тепърва постъпваха в училище. Имаха и сега също имат чудесни начални учителки. Те подготвяха и подготвят децата на отлично ниво, включително и моите дъщери, които също учиха в него. 

Кое е ключовото при работата с деца зад граница – много често те са от смесени бракове, за които България е позната от посещения през летни/зимни ваканции, позната е, но за нея все пак трябва да бъде разказано по-задълбочено?

Ключовото е да намериш разбираемия език към тях, един учител трябва да умее да им предаде нещата с възможно по-ясни думи и да успее да привлече вниманието им. В това отношение беше много полезна програмата „Роден език и култура зад граница“ от 2009 г., а после и постановлението на МС за българските неделни училища. Това ни помогна да институционализираме училището. Когато започнах работа, в училището учеха малко над 30 деца, а през 2014 г. – вече бяха близо 250. Чувствам го и като свой личен, скромен успех. Това бяха години, когато доста българи постъпваха като чиновници в европейските институции, от друга страна – въпреки наличието на европейска секция в Европейското училище, където учат техните деца, доста от тези деца идваха да учат при нас, защото, както казах, учителките ни бяха изключително добри. Децата се чувстваха добре в тази атмосфера. Другото важно, на което трябва да се набляга в такова училище, е не толкова като историк да ги накарам да учат наизуст дати и гола фактология, а по-скоро, да разберат, да оценят красотата на България, да възприемат българския ни дух, празничната ни система и светогледа ни.

Тоест да имат разказ за България, а не толкова изреждане на дати за нея…

Именно – да имат понятието в главите си. 

Опитвате се да поддържате връзка и с част от учениците си от миналото, тези, на които сте преподавали в България.

Тези срещи започнахме да ги организираме напоследък. До неотдавна се събирахме по други поводи – например такива, свързани с посолството ни или с Постоянното ни представителство към ЕС. Някои от тях активно участват в провеждането на българските избори в Белгия. С мнозина се виждам доста често покрай настоящата ми работа в посолството. Освен това, още през 2005 г. организирахме абсолютно неформално, поне веднъж месечно, излизания заедно с група приятели, някои от които са съпрузи на работещи в Брюксел дами. Понякога имахме нужда да се събираме по мъжки. Всеки от нас има някакви занимания, но хубавото е, че това са интелигентни хора, които вече отлично познават живота в Белгия и винаги може да се научи нещо ново и интересно от тях. 

Наред с това, през цялото си пребиваване в Белгия съм се старал да правя положителна пропаганда в полза на България и съм се старал белгийците, с които контактувам, да виждат у нас българите най-доброто и хубавото. Благодарение на това установихме близки контакти със съседи белгийци (самите те са сравнително консервативни в отношението си към чужденците и особено към тези от Източна Европа), за да стигнем дотам, че да си ходим на гости.

Като човек, живял зад граница и също така историк – кое според вас е онова, което държи една общност единна, което повече ни обединява, отколкото да ни разделя, освен родния език и паметта?

Споменът за родината. Миграцията ни в Белгия е доста разнообразна, от една страна – както стана дума – говорим за хора, работещи в институциите, там са други доходи, друг социален статус. Доста българи обаче са емигрирали, търсейки по-добър живот, препитание и са се установили сравнително успешно. Имаме ресторантьори, автомонтьори, строители, всякакви други професионалисти. Има и доста представители от ромската общност, съсредоточена основно в Гент. Наред с това, в Брюксел, Антверпен и другите градове на страната има и доста емигранти от турското малцинство. Мнозинството от тях, дори и извън България, на първо място се чувстват българи.   

Винаги се е поддържал кръг от българи, гравитиращи около институциите, както и в по-високите нива на социалните структури в Белгия. Имаме си кинематографисти, писатели, хора на културата и на духа. Въпросът е, че винаги, благодарение и на посолството, са се стимулирали разнородни по характера си срещи от типа на културни мероприятия, фестивали на българското кино, съвместни празнувания на големите български празници. Наскоро, например, проведохме прожекция на документалния филм за Кристиан Таков „Моралът е доброто“, към която бе проявен изключителен интерес и имаше посещаемост. 

Един по-личен въпрос – кога чужбина става вкъщи?

Когато прекараш повече от половин година на дадено място. А първите 3 месеца, докато се ориентираш, са най-тежки. Аз не бях учил френски никога. Нещата доста се подобриха, когато минах едногодишен курс по този език. 

Колко е важно да говориш езика на местните, за да преодолееш усещането, че си чужд?

Абсолютно е важно! Няма интеграция без език, а за Белгия е и малко по-сложно – там имаме три официални езика – френски, холандски и немски. В Брюксел се оправяш предимно на френски, но вече около 60% от населението на Белгия говори холандски. Освен това, от 5-6 години насам Фландрия е най-богатата област на Европа и привлича много емигранти. Ако искаш да се реализираш там, е задължителен холандският език.   

Как гледате на желанието на немалко зрелостници у нас, които предпочитат да заминат да учат, да работят в чужбина, след като завършат образование в България? Това по-скоро Ви радва или по-скоро Ви натъжава?

Като историк съм професионален родолюбец. Голямата ми дъщеря завърши в Белгия и остана да работи там. В момента е федерален служител. Вероятно ще остане там и това до известна степен ме натъжава. А малката ми дъщеря, която нямаше дори 3 години, когато заминахме и практически е израснала в Белгия, сега следва политология в Брюкселския свободен университет, но се надявам, когато завърши, да предпочете да се върне и да работи в България.   

Относно България и възможностите за реализация в нея, бих отбелязал, че доста от децата на наши приятели завършиха в чужбина, но се завърнаха и успешно работят и живеят у нас. Навсякъде по света има плюсове и минуси в условията на живот. За мен лично София има един изключителен плюс, който според личния ми опит го притежава само Виена от Западна Европа. Този плюс се нарича вода от чешмата. Нямате представа какво богатство е водата от Рила и Витоша. Ако се оправи инфраструктурата и се вземат мерки за по-чист въздух, София би била един чудесен за живеене град, не по-лош от всеки друг европейски град.